Смърди!

     Вървейки си през центъра ми се наложи да пресека ул. Витоша, на кръстовището с бул. Пенчо Славейков - на пъпа на София!!! Реших този път да постъпя като нормален човек и да мина през подлеза, а не като веселия самоубиец - през самия булевард, на който няма светофар за пешеходци. Изведнъж, още по време на слизане по стълбите ме удри, ама направо ме зашлеви една невероятна не миризма, а смрад. Олюлявайки се, успях да слезна до долу, но видиш ли ти "благоуханието" се носеше из целия въздух на подлеза, а хората, с които се разминавах или се носеха със същата опиянена стъпка като мен, с физиономия "Ей, сега ще повърна" или просто ходеха забързани със запушени носове.

     Няколко дни преди това минавах през подлеза на Орлов мoст, който вече е един от входовете за новата спирка на Метрото при Софийският университет (Алелуя!). Та, там сякаш с вълшебна пръчица бяха успели дори и не с цялостен ремонт, да отстранят смрадта, подобна на тази при бул. Витоша.

     До тук ще спра с разказването и искам само да питам няколко неща - Кога, по дяволите, ще минава Метро през бул. Витоша, за да знам кога мога да започна отново да минавам през споменатия подлез без да усещам, че ми се обръщат червата?! И дали е необходимо да минава Метро през някой подлез, за да бъде последния ремонтиран?! И защо винаги е необходимо да се действа когато ножът опре до кокала?!

     Наистина, странно ми е да задавам тези въпроси и се чувствам като лумпена, че искам да не ми смърди в подлеза на фекалии, но вие как смятате дали това е нормално?

Let me sign

Oohh

Oohh

Standing there by the broken tree,

Her hands were all twisted, she was pointing at me.

I was damned by the light coming out of her eyes.

She spoke with a voice that disrupted the sky.

She said 'Walk on over yeah to the bit of shade,

I will wrap you in my arms and you'll know you've been saved'

Let me sign, let me sign, can't fight the devil so just let me sign...

P.S.: Ако някой е достатъчно луд като мен да хареса тази песен и успее да я намери в пълен вариант, моля да сподели това с мен, защото аз отчаяно го търся, но не го намирам...

Когато застудее.

   Някои обичат есента и зимата, други не. Аз съм от тези, които се любуват на всеки сезон, тъй като всеки по себе си е специален и свързан с определени емоции. Така, че щом настъпи студена есен и времето започне да бърза към Коледа и Нова година аз винаги обичам да си слушкам все Evergreen от 50, 60, 70-те години - Ретро с две думи. Ама не онова, което пускат по клубовете, а онова, което те кара да се сгушиш на топло прегърнал чаша топъл чай, или в по-добрия случай ти да си прегърнат от някой. Та тези усещания в уютния и топъл дом обикновено ме карат да подканя Франк Синатра или Диън Мартин да запеят отново своите приятни и релаксиращи песни (Диън Мартин повече ми върви по Коледа;). Та ето една приятна песничка за всеки сгушен в нещо или някой.

 P.S.: И не забравяйте да се усмихвате, за да предадете щастието и на някой друг:)

Сняг вали и играе...

 ...и се сипе леко и плвно. Всяка снежинка игае своя танц, летейки надолу и вливайки се в общата симфония на заснеженият хоризонт. Коли бързат наляво, надясно. Хора с чадъри, шалове и ръкавици бягат като малки черни точици напред, назад, потрепвайки от всеки допир с всяка една от тях...Студено е. Силен е и вятъра, който сякаш брули костите ти. Потрепваш и ти, вече заснежен. Бягаш, гледаш къде да се скриеш на топло, на спокойно...Мечтата за една топла напитка те кара мислено да се усмихнеш и да засилиш още повече крачка в своето отчаяно търсене на подслона. А, там някъде в парка някой се радва, не се крие. Подскача и се радва на първите си снежинки, опитвайки да хапне всяка една от тях. Това е то малкото пале, което още не е усетило вкоченяващият студ! То се радва толкова невинно и така игриво, че чак ти става жал като си го представиш зимата треперещо от студ и молещо с очи да го приютиш...

Там е и тя, майка му, наблюдаваща го с радостен плач в очите...

Voilà!

     И такам...след леко съгласуване с Google открих един блог, от който използвах много лесна рецепта за карамелен кекс, която направо я копирам от там: 

За карамелената смес: половин чаена чаша захар се карамелизира до златисто, след което се добавя 100 мл прясно мляко. Бърка се хубаво докато карамелът се разтвори напълно. След като поизстине се добавят 2 яйца + една чаша брашно в която е разбъркано половин пакетче бакпулвер.

За ваниловата смес: Разбиват се 2 яйца с половин чаша захар, добавя се 100 мл прясно мляко + 1 чаша брашно с другата половина бакпулвер и ванилия.

В намаслена и набрашнена форма за кекс се изсипват първо карамелената смес, след това ванилената. Пече се до зачервяване. Проверя се с клечка дали е готов. След като изстине се залива с глазура от 1/3 чаша захар която се карамелизира и се добавя 100 мл прясно мляко с размито брашно (1 с.л.) вътре. Бърка се докато стане гладка смес и се изсипва върху кекса

     Тъй като имах под ръка формички за мъфини си казах "Защо пък да не са малки кексчета?" и без това не бях се пробвала с тези формички, та се захванах... Измайсторих всико, но единственото нещо, което ми се опъна наистина беше течният карамел, който винаги е бил голяма мистика за мен. Въпреки това след вторият път стана:D. Напълних (но не до горе) аз формичките и ги сложих да се пекат във фурната.  Но, извенъж, те започнаха да бухват...

...и да бухват

 ...докато в един момент започнаха и да преливат. Е, по едно време спряха де:D, ама все пак си беше частична загуба на материал! Затова, ако не сте пекли в такива формички - не ги пълнете повече от половината, ако сте сложили цяло пакетче бахпулвер!!!;).

Дам, тука вече се бяха кротнали и почти изпекли.

      В крайна сметка резултата беше добър, но карамелената поливка на кексчетата така и не стана такава каквато е в рецептата, по простата причина, че ми писна да се боря с карамела - да го правя течен. Затова, реших да бъдат единствено с малка глазура от твърд карамел. Voilà!

Но все пак да не се заблудите от снимката бяха 11 мъфини, но докато изстинат вече бяха останали само токова;)...

Непоносима неустоимост!

   Не мога така! Не се издържа! Влизаш в блогпространството и повечето блогове само снимки на вкуснотийки - повечето сладки, ама много вкусноизглеждащи сладки или торти.  А, аз като себеуважаваща се сладкоунищожителка само седя и точа лиги, вместо да се пробвам ...Захващам се и аз с надеждата да сътворя нещо сладко вкусно, което, надявам се, няма да има дълъг живот...;) 

Отвъд

...нямам вдъхновение, нямам думи, нямам мисли...Не ми се пише, не ми се мисли, искам да се потопя във вечния кръг на магията, на нереалното, на неразбираемото. Искам друг свят! Аз съм прашинка, аз съм мечтател, аз съм дух, жив дух. Аз съм вечен свят на мечти на желания, различни от обикновените. Аз съм импулс, аз съм вибрация на това чувство, което всеки прикрива и мисли за различно-глупаво. Аз не съм стая с четири стени, моят свят излиза от 360-те градуса  ... Аз не съм мечта, аз съм илюзия, която не съществува.

     Ти си свят, ти си различен, ти не си като него. Ти си различен в сърцето, в мислите, в действията. Ти си смисъл. Ти си песен в нощта, подканваща към танци, към желания, към тръпка. Ти не си един поглед, ти си искрата в него. 

     Ние сме всичко. Ние сме разликата в пъзела, ние сме гласът в тъмното и необятното, ние сме хлипа в сънения плач. Ние сме тайна, покрита от сивите облаци и скрита дълбото в нечии мисли. Ние сме от другата страна на луната, неосветени от слънцето... Ние сме заглавие на книга, а съдържанието са нашите преживявания, неразбрани от много, а съзирани и усещани от малко.

    Ние сме силата, която те прави човек. Ние сме това, което не си пред света, ние сме твоето съзнание, въображение, вдъхновение...